автор: milcho

Обичам Прага. Обичам и думата праг и пражка шунка по две причини.
Първата, е че съм роден на ул. Прага в гр. София, България. Т.е. когато съм в Прага съм си все едно у дома. Или поне съм като пред на родия си праг. Втората причина е по-сложна и за нея ще стане дума по долу, тя също и свързана с моето детство и с моите пътувания. Направо казано, като почнах да пътувам насам-натам все така се случваше, че заобикалях Прага.
Едва в 1990, след като падна стената, аз на път за BG от Мюнстер най-после се спрях с домочадието си в Прага и посетих кръчмата у Калиха. Тази дето Яшек я у описал в романа си за Швейк. Който не е чел този роман настоявам веднага да спре до тук с четенето на моите писания и излияния и едва като прочете, (може и отгоре, отгоре това е дебела книга) историята за храбрия Войник Швейк… едва тогава му разрешавам да продължи с четенето на този разказ. Ама нали, честно ще я караме и ще си държим на думата. Дисциплина трябва и тук в Хулите, иначе както казва подпоручик Дуб, без дисциплина ще почнете да се катерите, като маймуни по дърветата! Нали пан Админе? Ххаха!

Та Прага според Бисмак е център на Европа и той възкликнал: Който владее Прага той владее Европа! Затова по онова време ние владеехме Европа, и чехкините и полякините владеехме и маджарките :) и аааха да ги изтървем да не ги владеем, хеле се смилиха и сега пак си ги владеем. Само няколко години не ги владяхме, но нали и ние сега сме европейци и пак си ги владеем. И като тръгнеш (в Прага) по Нерудова към Карлови мост, е по вероятно да чуеш българска реч от колкото коя и да е друга. Е, чешка обезателно, нали сме си все пак у Прага. И просяците май тук разбират български, не че са учили в СУ, ТУ или в Пловдивския У. Ама така, от спортна злоба са усвоили българския, зер българите тук пък и къде ли не по света са най-дашни. Щом накъде в чужбина закъса някой наш сънародник, или пък Родината ни закъса те веднага юруш да му/и помагат!

Но тук има и една друга тънкост, ул. Прага в София си е и сега улица Прага, почти в центъра. Но в същност като се родих тя се казваше Мадара. И мен най-напред ме научиха да казвам, като ме пита някой, че се казвам Милчо, и че живея на ул. 30 Мадара. Не на Марара 30, забележете, а на „Триясе Мадара” За тава „Триясе” в школото после изядох толкова подигравки, а пък и от интелигентчетата в квартала… но и не само от тях. Като дойдеше нещо при игрите да броим: десет, двайсет се ядваше но когато кажех „триясет”, а не тридесет всички се заливаха от смях и ме сочеха с пръст – „триясет”. Какво да се прави, бабо Донке, да си учила овреме, а не да ме възпитаваш с тоя житушки диалект.

Но тогава това 30 Мдара вършеше работа. Не минаваше ден баба да не плесне с ръце, и да каже на дядо: Боре! детето го нема! Те залисани на дукянчето с клиенти, не можеха да ме следят постоянно дали съм на улицата. А мен всичко ме привличаше на тая улица Мадара-Прага. Например празник се задава и започват тренировките за манифестациите. И от 2-ра мъжка или някоя девическа гимназия май имаше такава на ул Ами Буе…почват да маршируват. Най отпред с училищната духова музика! И пеят Върви народе възродени… И ние хлапетата от квартала тръгвахме след тях. Ама другите се връщаха в края на улица Мадара, а аз не, не ми пукаше, карах с тях до края докато не се отзовях в училищния двор. От тогава ми е тази ученолюбивост май!
Май, ама вай! Учителките се скупчваха около мен, ученичките ми се радваха и ме милваха и се питаха от къде пък е сега това детенце, и какво ще го правим сега.
-Как се казваш малкия? А малкия беше голям!
И отговаряше важно – Милчо!
-А знаеш ли къде живееш? -Триясе Мадара! Повтарях аз спасителната фраза. И те плясваха пак с ръце и се заливаха в смях, и поръчваха на някоя ученичка да ме отведе на 30 Мадара. Там ме чакаха, е не с духова музика, баба и се въртеше, насред улицата, насам-натам, от къде ще изникна. Дядо си беше в дукяна с клиентите. Като ме видеше баба не ме биеше обикновено пред девойчето, благодареше и й даваше по някоя ябълка, плод или кесия с грозде. Но след като девойчето се отдалечаваше, тя чак тогава си отдъхваше и ме щипваше яко по ръката, и повтаряше – Я колко пАти съм ти казвала да одиш след тия музеканти… Сами разбирате, че през цялото тава време тя ме държеше любвеобилно и здраво за ръчичката, да не би да се отскубна. После и минаваше и вечерта на разбора се оправдаваше на майка: - Не може да го вържем, бе черко, то имало е щури дЕца ама това твойто еша си нема. Много го алиш. Майка ме целуваше и казваше …Милче, едно си ми, мама, ама важиш за десет!

И така другия път ме довеждаше войник. На него дядо му даваше пакет Арда. И войника си отиваше доволен два пъти, един път, че е отървал няколко часа служба, а втори път, че ще си пафка муфта цигарки. Баба се кръстеше, Боже мили, утре не знам кой ще го доведе…

После като прекръстиха Мадара на Прага вече по-малко се губех. Вече ходех на училище сам и се връщах сам. Е най-често с приятеля ми Петко, но и с Матейката и Гача мои съученици, които живееха към Руски Паметник, но искаха да минат напреко през наша територия, т.е. през нашата улица Прага-Тунджа. Това не можеше да стане току така. Ние си пазехме територията и който минеше изяждаше по някой шамар или по някоя чанта по гърба. Тогава имах едно синьо куфарче вместо чанта. И Петко който беше по голям от мен с близо 9 месеца, казваше: Я дай куфара на мен. Аз му го давах и тогава и Гача и Матейката свиваха знамената и бързо се отдалечаваха с по някой куфар по гърба. Бойна слава покри тоя мой куфар. А как се бях сдобил с него е друга история.
После станахме приятели с Матей Матеев и с Иван Гачев и дори от първи клас до 11 изкарахме заедно, но куфара ми с твърдите ръбове доста дълго ми го напомняха.

Къде тръгнах от Прага, къде ме отнесе в Мадара… Тогава не знаех защо и как ги кръщават улиците и защо ги прекръстват. Пък и тогава много не се питаше: Имаше такъв девиз „Молчать и не разкуждать”. Стига Милчо – сега явно ще започнеш да ни разказваш за Аполон Дмитриевич, белогвардейския офицер, който ти говорил от бебе на руски. Добре бе - нямааа! Айде, от мен да мине. Но другия път няма прошка.

Исках в същност да ви разкажа за Прага, столицата на Чехия! Но, на отплеснах се. А има какво да ви разказвам в тия мои Пражки Репортажи. Ама нали съм си щур и започнах да пиша щури стихове. Ама съвсем щури. Той Ян Неруда е виновен. Ей, да не бъркате Ян с Пабло! Той Ян е кръстник на Пабло, макар, че единия е роден в кв. Мала Стана в Прага, а другия е от любимото ми Сантяго де Чили. Но само Пабло е Нобелов лауреат. Ян кръстника му, не е. Но ако питат мен и двамата са лауреати. Ян е лауреат и на всенародната чешка обич и признание! И Дядо Вазов много го е обичал. А това малко ли е дядо Вазов да обича някой. Той само русите и чехите най-много е обичал. А гърците, сърбите, румънците не. Почти хич. И затова се е разминал с Ноблела.

И за „Правичка Брана” щях да ви разказвам дето има един чуден ресторант при едни високи скали в чешко-саксонска-швейцария. Там ми отпраха гьона на сандалите буквално и в преносен смисъл чешките ми домакини докато ме замъкнат до там. После лежах един ден нагоре с краката, зер къде съм видял аз преход от 14 км по планините саксонски! За награда ми връчеха един дървен паметен медал за да удостоверя, че съм бил там. Медала има №189. Питах се какво е това странно число…и ми казаха че тук всеки национален обект си има номер. При нас бяха 100 едно време. Явно и по това не може да ги стигнем чехите. От едно чешко студентче-българист-юнак - Адам Кухли разбрах че ние сме имали само две крепости, една във Велико Търново Царевец и другата е Баба Вида. А чехите имали 202 най-малко. Не исках да споря защото това момче чехче ми стана симпатично - и то дошло милото у нашенско да учи българска филология в ПУ. Като Братя Шкорпил, Като Бай Иречек и като разбира се Братята Прошек. За Шкорпил само щерка ми напомня чат-пат, нали е пишман историк. За бай Коста Иречек ми напомня Алеко Щастливеца. Ама ааааа деее … няма да започвам моите Пражки репортажи с Бай Ганьо. Не. Сакън. Вижте, и за Индия ме е срам малко, че ви занимавах само с евтини историйки, а Индия е велика страна. Даже Александър Македонски е искал да я завладее… Но за Индия ще ви се реалибипрам. А за Ню Бай Ганьо имам много още да ви пиша. Оказа се, че пак се мъкне ката ден у Иречекови и кара пани Иречекова да му готви топла супа от галушки. А пък братя Прошек, всеки мъж знае защо ги познавам! Заради чудната бира „Ариана” с която те са гощавали и дядо ми и баща ми, а и мен сега.

И за Швейк ще ви опиша. Днес се видяхме и с него. Пак си е там „У Калиха” Само че портрета на Франц Йожеф е лъснат и не е усран от мухите. И мухи изобщо не видях в Прага. Чисто като в Япония!!! И ме пита шефа на „У Калиха” да го наречем пан Спръжил! От къде си пане, заповядайте у нас, влезте. Абе също като нашите шефове на ресторанти – стоят у входа и завързват разговор с посетителите. -Не казвам, смея се аз.От много далече. -Е от къде толкова далече, настоява той. -Ами зависи с каква скорост пътуваш, будалкам го аз. И влизаме в ресторанта заедно. Слага ме на една маса за двама срещу портрета на Фрнац Йозеф и веднага ми носят една ледена пражка бира.
Дръпвам една глътка, но пан Спръжил, не се отделя от мен, и махва с ръка и се появява духовата музика. Не заради мен – в ресторанта е пълно с германци и японци – все едно сме по време на втората св. война. Вечна дружба! Прага-Берлин и Токио-София…)
И гръмва една песен от онова време, която я пее Лале Андерсен да ободрява немските войничета та да завземат Бомбай. – Да не си руснак, гавариш по руски? пита пак Пан Спръжил. Говарю, казвам, мейн либер фроинд, шер ами, чико мио! Местя ги тия езици пич! Иначе съм от квартал Буката, София и съм роден на улица Прага! –София казваш, замисля се пан Спръжил, имах един приятел там, като идваше в Прага все у нас спеше. Сега пък аз съм, любопитен: Е кой ти е приятеля пане:
- Гриша Островски, казва, но почина. Отдавна беше. - Случил си на приятел. Навеждам глава аз. Но така е с приятелите, най-добрите си отиват рано. Но ни чакат, постоянно. Нали са приятели. Допивам бирата и ставам. Прибирам си като Бай Ганьо картончето-подложка с бирата с образа на Швейк! Гена си е ген. Но ме хваща срам и когато обер-келнера идва да му платя бирата му оставям такъв бакшиш, че той хлъцва, и чувам вече зад гърба ми как отново гърми флигорната и акордеона.
Този път като, че ли май наистина в моя чест.
А в мен гърми стиха на Дядо Вазов „На Чехите”!

КИ

Златна Прага, 2009-07-07, 01:02 СЕТ
Първия от Пражките ми репортажи.